Какво остава, когато оръжията замлъкнат?
Според често цитирани исторически изследвания, за последните 3400 години човечеството е живяло в пълен мир, едва, около 8% от времето. Войните винаги са били част от човешката история.
Но какво остава след последния изстрел?
Какво се случва с човека, когато оръжията замлъкнат, а животът трябва да продължи?
В рамките на „Форум на българското родово знание“ ще разгледам отражението на войните, бежанските вълни и историческите сътресения върху българската психика, семейство и родова памет.
Темата поставя фокус не върху военните стратегии и политическите конфликти, а върху човека. Върху жените, които са раждали по време на война. Върху мъжете, които са се завръщали променени. Върху децата, които са пораствали в страх. Върху родовете, които са губили дом, земя, близки и усещане за сигурност.
Чрез исторически факти, психологически анализ и трансгенерационен поглед ще бъдат разгледани:
• войните на България и бежанските процеси през XX век
• отражението на страха, глада и загубата върху поколенията
• как травматичните събития се предават в семейството
• защо режимът на оцеляване продължава дълго след края на войната
• как родовата памет влияе върху отношенията, тялото и усещането за сигурност
Лекцията изследва как преживяванията на предците могат да се проявят в съвременния живот чрез страх, свръхконтрол, трудности в отношенията, чувство за липса, емоционално отдръпване, не преживяна скръб и постоянна вътрешна тревожност.
Ще бъде поставен и важният въпрос: Може ли човек да излезе от режима на оцеляване и да постави животът в главната роля?
Това е тема за паметта, която остава в семействата. За болката, която не е била изговорена. За последствията от войните, които продължават да живеят поколения след края им. И може би най-важното:
Истинската почит към предците не е да повтаряме тяхната болка, а да продължим там, където те не са имали възможност да намерят изход. С идеята, че „Аз не живея, за да оцелявам. Аз живея, за да има продължение.“