– Виж се, мамо, колко си напълняла. Виж си прошарената коса… Облечена си зле, все си купуваш някакви нелепи дрехи. Не е прилично да ходиш така. Трябва да се погрижиш за себе си. Оправѝ се, приведи се в ред и тогава ела. Казвам ти го за твое добро, наистина изглеждаш зле. И миришеш на влак!
На тръгване майката се погледнала в красивото огледало – какво пък, дъщеря ѝ има право. Външният ѝ вид е „за двойка“, както се казва в училище. Лицето ѝ е подпухнало и зачервено, с бръчки около устата… Наистина е неприятна гледка.
Жената излязла навън и усетила как буца засяда в гърлото ѝ, а по червените ѝ бузи потекли сълзи. Макар че защо да плаче… критиката била справедлива.“ – откъс от „Калейдоскоп на живота“ на Анна Кирянова.
Когато се разочароваме или срамуваме от по-възрастните хора заради това, което не могат да направят, помислете. Помислете колко разочаровани трябва да се чувстват те, защото вече не могат да правят нещата като в младостта си.
Лесно е да почувстваш прилив на разочарование, срам и нетърпение, когато по-възрастен се бори със задачи, които някога са му били лесни.
Гледайки ги как се борят с технологиите, забравят моменти или имат физическите ограничения, това може да тества търпението ни. В тези моменти обаче е важно да помним, че нашето разочарование е само сянка на това, което ТЕ изпитват вътрешно. Ролите, които играем, се сменят в едно поколение. Днес ние може да сме тези, които предлагат подкрепа, а след 30-50 години може да се окажем в нужда от нея.
Подхождайки към по-възрастните родители със съпричастност, ние почитаме пътя им и им показваме уважение. Обогатяваме собственото си поколение, създавайки наследство на почит и уважение и към нас.